Добре Дошли в Саита на DJ

Замисляли ли сте се колко близко и колко далечно може да бъде едно нещо?.. ;)

~ ~ ~

" И ето, че падна капка дъжд.. а след нея и втора...

Тихият ръмеж бавно се засили, изпълвайки тишината в стаята със шум от падащите капки..
До прозореца стоеше човек, наблюдаващ дъжда с мрачен поглед. Очите му се мъчеха
да преброят всяка малка частичка вода, но след мъчителна и кратка борба се отказаха..
Погледът продължи да търси жертва и много скоро.. намери малка, плахо прокрадваща
се струйка вода в единият ъгъл на прозореца. Усмивката бавно се разкриви в злокобна
линия - ръката вече стискаше заплашително стар, хавлиен парцал - разнищен и потъмнял
от времето, но все още готов битки.. Струйката дъждовна вода се сви плахо в миниатюрна
локвичка, очаквайки всеки момент да се изгуби сред затворническите брънки..
Тя тихо затрепери и вълнички на тих ужас се понесоха по повърхноста й.. Деляха я,
сантиметри спокоен път от края на перваза, но сега там дебнеше То.. Крачките са стопиха
и усмивката се разкриви още повече в демонично подобие. Ръката се надигна,
започвайки жестокият си кръстоносен поход - надолу и все по-надолу...........

В секундите преди да изчезне, малката локвичка си помисли,
че не е успяла да види много от този свят.. Капките, които й дадоха живот,
отдавна бяха станали част от нещо много по-голямо от самите тях.
И ето.. че последните мигове щяха да бъдат попити, а след минути дори и споменът
за малкия тъмен ъгъл щеше да изчезне завинаги.. Tолкова искаше
да знае какво има там.. зад ръбът.
Слушала бе, разкази за планини, гори и даже за нещо, голямо -
милиони пъти повече от нея самата..
Но тя.. тя бе малка и неука, животът и току що беше започнал и
искаше да види поне това.. Не беше и писано.
Плахоста премина в примирение и последната от вълничките и тихо се скри..

Настъпваше нощ...

Сигурно всичко щеше да свърши така, ако в следващият момент - вятърът - този пакостник,
не беше си набелязал купчината примамливи листи на бюрото.
Той загреба купчина студен въздух, замачка го яросто в топка и го запокити срещу прозорецът..
Старият безделник не оказа съпротива - нямаше и настроение - мислеше си за проскърцащите панти.
Винаги го боляха, преди да завали и докато не отминеше дъжда - болката си оставаше.
Годините го състаряваха и той отслабваше с всяка изминала.. Вече не беше никак млад.
Може би затова пусна малката локвичка да влезе.. толкова малко забелязваха вече..
Нежна в крехкостта си, той я хареса веднага. Любопитството и беше очароващо-невинно
и напористо. Та нали и той беше такъв?.. Преди много години...

Вятърът избута старият прозорец, намигна му докато минаваше покрай него и с всички сили
се вряза сред листите машинописни страници. Те избухнаха във весел рояк и западаха навсякъде из стаята.
Пръстите се разтвориха, изпускайки парцала, а вятърът видял новата си жертва
го подхвана с удвоени сили и запокити през прозореца.

"Благодаря.. тя ще запомни." - проскърца прозорецът с дрезгав глас. - "Както и аз нея.." -
тихо добави в мислите си той.

Вятърът подгони със смях безпомощният хавлиен тиранин и скоро изчезна -
също толкова бързо, колкото се беше появил...

Листите падаха бавно, а ръцете, останали обезоражени, вече имаха нова цел -
вече вдигаха първите листи.
Плахи и мокри стъпки се плъзгаха по перваза.. откъсна се първата капка..
Тихо вълнение премина по повърхноста на локвичката.
"Аз.. успях..." . . .